Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ 24

гр. Добрич, 29.01.2018 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

               АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД Добрич, 6 състав, в публично заседание на седемнадесети януари две хиляди и осемнадесета година в  състав:

 

                                                                              СЪДИЯ: ТЕОДОРА МИЛЕВА

 

при участието на секретаря Мария Михалева и при участието на прокурора Д. Д., като разгледа дело номер 432 по описа за 2017 година докладвано от съдия Т. Милева, и за да се произнесе взе предвид следното:

               Съдебното производство е по чл. 203, ал.1 и следващите от АПК, във вр. с чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ.

               Делото е образувано по предявен от името на М. Г. П. ***, чрез адвокат М.С. - ДАК иск срещу Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” при Министерство на Правосъдието гр. София за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 15 000 лв., за периода 16.09.2015 г. - 02.10.2015 г. по време на престоя му в Ареста - гр. Добрич при изпълнението на наложена му мярка за неотклонение "задържане под стража", вследствие на незаконосъобразна административна дейност, изразяваща се в неосигуряване на минимално необходимите санитарно-хигиенни и битови условия. Незаконосъобразната административна дейност, на която се основава исковата претенция, се изразявала в неосигуряване на задържаното лице на диетична храна, съответстваща на заболяването му, несвоевременно предоставяне на ежедневно приемани медикаменти, както и неосигуряване на необходимите хранителни добавки за диабетно болни лица; неосигуряване на изискуемата се минимална квадратура свободна жилищна площ; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и липсата на такива в арестантското помещение, в което е бил настанен; на пряк и директен достъп до слънчева светлина и до чист въздух в килията; безпрепятствена възможност за ежедневна поддръжка наличната хигиена по всяко разумно време. Ищецът твърди, че през исковия период с изпълнение на наложена му мярка за неотклонение "задържане под стража", е бил настанен в Ареста - Добрич, при лоши битови и санитарно-хигиенни условия. Соче се, че същият е инвалид по болест с водеща диагноза Захарен диабет тип І, с много усложнения и същият е на интензифицирана инсулинова терапия. Същият е с ампутация на дясна подбедрица на ниво горна трета, реампутация на дясна подбедрица и ампутация на лява подбедрица на ниво средна трета. Твърди се, че още при задържането му на 16.09.2015 г., същият е приет по спешност в МБАЛ гр. Добрич с високи нива на кръвна захар – 28,4 и ацетон в урината. След като е върнат в килията в ареста е бил настанен с още две момчета. Поддържа че килията, в която е пребивавал, не съответствала на изискванията за минимална свободна жилищна площ за всяко едно от задържаните лица. В помещението, в което бил настанен, липсвал санитарен възел и течаща вода. Релевират се доводи, че приеманата от него храна не е съобразена със заболяването му. Липсвало е диетично меню, съответстващо на здравословното му състояние. Сочи се, че няколко пъти по време на престоя му в ареста се е налагало да се вика Бърза помощ, заради високите нива на кръвната захар. Инсулина, който е следвало да се поставя се е намирал при служителите на ареста и мнократно се е налаго същият да ги чака, да му го донесат, поради което отново се е стигало до покачване на кръвната захар. Твърди се, че най-смущаващото и унизителното е било, че извън утвърдените графици за посещение на санитарните възли е бил принуден да се облекчава в пластмасова бутилка, в присъствието и на другите съкилийници. Сочи, че тоалтната, която са ползвали е само една и не е приспособена за ползване на инвалид и тъй като ищеца е с два ампутирани крака не е могъл да клекне и се е налагало да сваля протезите и да лази по колене за да се придвижи до тоалетната. По този начин е използвал и банята. Твърди, че се е налаго да поставя ръцете си ежедневно в мръсотия, урината на другите и т.н. Всичко тове е било много унизително, тъй като е ставало пред погледите на всички задържани и арестанти. Психически се е чувствал толкова зле, че е обмислял дали да не сложи край на живота си. Според П. това оскърбително положение дълбоко е подкопавало самочуствието му на пълноценен индивид и е бил подложен на неудобство, срам и унижение, което му е причинило силно физическо и психическо страдание. Излага доводи, че описаните аспекти на условия на бит и живот са неблагоприятни до степен, че не съответстват на вроденото и присъщо достойнство на човешката личност.

Излагат се доводи, че третирането на всички хора лишени от свобода хуманно и с уважение към тяхното достойнство е основно и всеобщо приложимо право, съгл. чл.5 от Всеобщата декларация за правата на човека, прието от ОС на ООН на 10.12.1948 г.

Сочи се, че вследствие на всичко това е бил поставен в условията на жестоко, нечовешко и унизително отношение по см. на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека исновните свободи, довели до причинени му неимуществени вреди. Вредите, обезщетение за които ищецът претендира, се изразявали в претърпени болки, неудобства, страдание, накърняване на човешкото достойнство и увреждане на психическото и здравословното му състояние.

                 Иска се от съда да уважи изцяло исковата претенция и присъди направените разноски по делото.

                 Ответникът – Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” гр. София, в писменото си становище и писмените си бележки, оспорва изцяло исковата претенция  като недоказана и неоснователна по основание и размер. Моли, да се отхвърли изцяло.

                Прокурорът дава заключение, че исковата претенция е неоснователна и моли да бъде отхвърлена. Излага доводи, че по време на предстоя в следствения арест на ищеца не са били извършени действия или бездействия от страна на длъжностните лица, които да обосновават наличието на предпоставките на чл.1 от ЗОДОВ. Твърди се, че арестите са места, където режима е ограничителен и поради това не следва да бъдат отправяне претенции за условията в тях, още повече, че същите се базират на законови и подзаконови нормативни актове.

               Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа страна:

                Ищецът М. Г. П. е пребивавал в Следствения арест гр. Добрич през периода 16.09.2015 г. до 30.09.2015 г. Същият е задържан с мярка за неотлонение “задържане под стража” с Определение №210 от 18.09.2015 г. кото обвиняем по ДП 842/2015 г. по описа на Първо РУ при ОД на МВР   Добрич. /лист 16-25/.

           Не е спорно по делото, че П. е освидетелстван с Експертно решение №2984/06.12.12 г. – 100%  чужда помощ, с водещо заболяване – Захарен диабет с много услужнения.

            По делото е приета медицинската документация, касаеща заболяванията на ищеца /лист 34-86/.

             По делото са представени доказателства за килията, в която е бил настанен ищеца, лицата с които е бил задържан, както и е отговорено писмено на съда /лист 88/, че в ареста в гр. Добрич не се провежда престой на открито, предвид липсата на възможност за изграждане на каре за разходка. Представена и приета като доказателство е и Заповед за вътрешния ред в арестите; график за покилийно къпане за месец  септември 2015 г; менюто за храната в периода 24.09 – 30.09.2015 г.; медицинска справка за задържания под стража, ведно с бланка за вторични медицински прегледи; епикриза от І вътрешно отделение на МБАЛ Добрич, от която е видно, че П. е постъпил в болницата на 18.09.2015 г. и е изписан на 24.09.2015 г. ; Книга за посещенията в следствения арест в гр. Добрич на Бърза помощ – на 24 и 29.09.2015 г.; Справка за общия брой на лицата по дни, пребивавали в ареста в гр. Добрич и Постановление на ОП Добрич от 30.09.3015 г., от което е видно, че с оглед здравословното състояние на задържаното лице, същото следва да се приведен в Затвора гр. Варна.

            По делото са събрани гласни доказателства за установяване на факти, относно наведените от ищеца основания за предявените искове и за неговото психическо състояние по време на престоя му в следствения арест.

            Приета е и техническа експертиза, относно обективните условия в ареста и две медицински експертизи.

            Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, ведно с доводите и възраженията на страните, и обсъди всички основания за незаконосъобразност по твърдението за бездействие на Главна дирекция „Изтърпяване на наказанията”, от които се претендират вреди, прие за установено от  правна страна следното:

           От наведените в исковата молба фактически твърдения и заявения петитум, съдът приема, че се търси отговорност на държавата за вреди, причинени от административен орган при и по повод административна дейност с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Ицещът е изложил твърдения, че в резултат на незаконосъобразно бездействие на Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” и на служителите на които е възложено осъществяването на нейната дейност са му причинени вреди от неимуществен характер, които държават следва да обезщети.

          Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” гр. София има качеството на надлежен ответник по иска, тъй като е държавен орган със статут на юридическо лице, от незаконните бездействия на който се претендира, че са настъпили вредите. Това е така, тъй като съгласно чл.12, ал.1 от ЗИНЗС именно ответникът следва да осъществява пряко ръководство и контрол на местата за лишаване от свобода, а съгласно чл.42, ал.2 от ЗИНЗС арестите са места за лишаване от свобода за настаняване на лица, задържани по реда на НПК. Според чл.12, ал.2 от ЗИНЗС Главна дирекция “Иизпълнение на наказанията” е юридическо лице към Министъра на правосъдието със седалище София и е второстепенен разпоредител с бюджетни средства.

          На основание чл. 204, ал.4 от АПК, съдът пред който е предявена исковата претенция следва да установи незаконосъобразността на бездействието, от което се претендират вреди - в случая се изразява в неосигуряването на ищеца на нормални условия през периода на изпълнение на наложената му мярка за неотклонение, допуснато от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”.

           Предприеманите действия от ръководителя на съответното териториално поделение, каквото е Следствения арест при Районна служба “Изпълнение на наказанията” гр. Добрич, по отношение на ищеца в качеството му на лице с наложена мярка за неотклонение "задържане под стража" и издаваните от него актове, в това число и за настаняването на ищеца в определено помещение, са свързани с упражняването на правомощията му по ЗИНЗС и поради това са действия, респ. актове на длъжностно лице по повод изпълнение на административна дейност, а неосигуряването на изискващите се условия, при които да бъде изпълняване мярката, представлява незаконосъобразно бездействие.

            Тъй като в ЗИН не са предвидени правила за условията, при които се изпълнява процесната мярка, то на основание чл.240 ЗИНЗС се прилагат разпоредбите за осъдените на лишаване от свобода.

            Абсолютната забрана за нечовешко и унизително отнасяне по чл. 3 от Европейскатаконвенция за правата на човека и основните свободи(ЕКПЧ) е идентична с тази почл.29 от Конституцията на РБ, съдържаща също забрана за „безчовечно и унижаващоотношение”. В чл.10, т.1 от Международния пакт за граждански и политически права, ратифициран с Указ № 1199 на Президиума на Народното събрание от 23.07.1970 г., обн. ДВ бр. 60/1970 г., в сила за Република България от 23.03.1976 г., изрично предвижда, че всяко лице, лишено от свобода, има право на хуманно отношение и на уважение на присъщото на човешката личност достойнство.

            Следователно, задължението да не се нарушават посочените забрани за безчовечно и унизително отношение, спрямо лицата, спрямо които е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”, и да се зачете правото им на хуманно отношение и уважение, присъщо на човешкото достойнство, следва да се изпълни от органите на ГДИН, които упражняват ръководство и контрол върху дейността на местата, където се изпълнява тази мярка.

         Както излага вещото лице по техническата експертиза, килия №8 в следствения арест, където е пребивавал ищеца е с обща площ 4,97 кв.м. В килията има едно двуетажно легло и подиум, като свободната площ в килията е 1,76 кв.м. Килията е вътрешна, с достъп от коридор с прозоречни отвори, като самата тя е без пряка естествена светлина и ветнилация. Осветлението е изкутвено, осигурено от един брой електрическа крушка. Така описаното изкуствено осветление, осигурява осветеност с ограничен периметър и интензитет. На вратата на килията има обрешетен отвор с размери 30/45 см., който пропуска дневна светлина и естествена вентилация през коридора на ареста. По тавана на коридора, от към страна на килиите е проведен ламаринен въздуховод за изкуствена климатизация и вентилация на килите. Килията не разполага със самостоятелен санитарен възел и кранове за течаща вода.

            Свидетелят И.А.Д., който е пребивавал с ищеца в килия №8, заявява под угрозата за наказание, че в процесната килия има само един нар и една двойна вишка. Сочи, че през нощта не те извеждат до тоалетна и тогава се използват бутилки при малка нужда. Бутилката се използва и ако тоалетната е заета /тъй като е само една/ много дълго. За М. казва, че знае, че е бил болен от диабет и са идвали линейки, тъй като имал висока кръвна захар. Не знае каква храна са му давали, знае, че си е биел инсулин. Разказва, че ищецът е посещавал банята лазейки, тъй като там е нямало как да се придвижва с протезите. По този начин е било и в тоалетната. Казва, че е виждал М. в банята, седнал на земята да се къпе. Банята е една и не знае кога и кой я почиства. Сочи, че килията няма прозорец и въздух не влиза. Не помни вентилацията някога да е работила. Разказва, че М. са го взимали в болницата и после пак са го върнали в ареста.

           Другият свидетел П.И.Р. също е бил с М. в една килия през 2015 г. Сочи, че за М. са викали Бърза помощ, тъй като сестрата на ареста не успяла да се разбере с него колко инсулин да му се бие и тогава на него му станало лошо  и след като извикали Бърза помощ, от там му сложили дозата, която М. бил посочил. Твърди, че оспорващият е имал претенции за храната, но според свидетеля, същият е консумирал различна храна – черен хляб. Другите показания съвпадат с дадените такива от свидетеля Д., относно килията.

           По делото е разпитан като свидетел и Любомир Петров Ловчев, който е съсед на оспорващия. Същият сочи, че е посещавал М. вече във Варненския затвор, като още отначалото състоянието му е било много зле. Споделил е с него, че докато е бил в ареста е мислили да направи опит за самоубийство. Чувствал се е много зле, защото самите условия в ареста не са били пригодени за него, който е инвалид. Нямало е и човек, който да го обслужва.

         Като доказателство е приета и съдебно-психиатрична експертиза, неоспорена от страните и приета от съда като изготвена безспристнастно и от компетентно лице. Според д-р Ж.Н. при престоя си в ареста М.П. е бил във влошено психично състояние. Като тя определя това състояние като разстройство в адаптацията, смесена тревожно репресивна реакция. Като нейните прояви бързо са се редуцирали по интензивност и напълно са озвучали след преместването му в Медицинския център към затвора гр. Варна. В с.з. на въпроси, зададени в писмен вид от ответната страна, д-р Н. е отговорила, че мярката „задържане под стража“ /с оглед нейната практика/ се преживява по различен начин от лицата. Сочи, че у М. може би нямаше да се развие тази „смесена тревожно-депресивна реакция“ ако не е било неговото инвалидизирано състояние и сериозно затруднените условия за лично самообслужване. Същата посочва, че когато е бил в болницата от органите на реда са му били вързани протезите, за да не може да избяга, което е преживял много тревожно.

      Според приетото и неоспорено от страните заключение по втората медицинска експертиза, изготвена от доц. Д-р М.Б. – ендокринолог се установява, че хранителният режим при захарен диабет тип І не се различава от здравословния начин на хранене. При налични усложнение се налага ограничение на някои от хранителните вещества /белтък, мазнини/. Добавки не се препоръчват и следва да се включват в менюто плодове и зеленчуци, които да осигуряват необходимото количество витамини. В с.з. вещото лице посочва след прочитане на менюто от един ден в ареста, че няма проблем да консумира тези храни, но пациента трябва да е съобразил инсулиновата си доза. Сочи, че менюто следва да е здравословно и ако всеки ден яде баница и кюфтета това не е правилно. Вещото лице отговаря, че при храненето е много важно как се приема инсулина и поставянето му следва да е съобразено кога ще бъде часа на хранене. Дозата се поставя малко преди хранене или едновременно с това.

        Видно от представените справки от РС “ИН” гр. Добрич и от представения писмен отговор от ответника се установява, че в ареста на гр. Добрич не се провежда престой на открито, предвид липсата на възможност за изграждане на каре за разходка. По отношение на останалите  “планове, програми и занимания за други социализиращи и смислени занимания на задържаните лица” по чл.277 и сл. от ПЗИНС  такива няма. Заповед №Л-6399 от 26.07.2010 г. на ГД “Изпълнение на наказанията” урежда вътрешния ред в арестите на настанените лица под стража. В същата е посочено как се осъществява личната хигиена и тоалета на задържаните лице, броят на свижданията, времето за престой на открито и т.н. От раздел ІV на същата е видно, че времето за личен тоалет, почистване и подрежна на килиите, общите помещения и закуска става от 06.00 часа до 08.00 часа. Другото време за ползване на тоалет е от 17,30 часа до 22.00 часа. Видно от представения График за покилийно къпане за месец септември 2015 г. се установява, че килия №8 използва банята за къпане един път в седмицата.

        В Преамбюла на Конституцията на Република България са обявени за върховен принцип правата на личността, а в чл.57, ал. 1 се прогласява неотменимост на основните правана гражданите. Правото по чл.29,ал.1 от Конституцията на българските граждани зазабрана на безчовечно и унизително отнасяне е такова основно право.

        Освен по основния си закон, Република Бългаприя се е задължила да спазва основните права и свободи по част Първа от ЕКПЧ – задължение, предвидено по чл.1 от същата, ратифицирана от Народното събрание, обнародвана ДВ бр. 80/02.10.1992г.първоначално. ЕКПЧ представлява международен договор по смисъла на чл.5,ал.4 отКонституцията, нормите и са част от вътрешното право и имат предимство преднормите на националното право, които й противоречат.

         Абсолютната забрана за жестоко, нечовешко и унизително отнасяне (третиране) е регламентирана в следните задължителни актове, относими към правното положение на ищеца като задържано лице: чл.3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, и чл. 16,т.1 от Конвенцията на Организацията на обединените нации против изтезанията или други форми на жестоко, нечовешко или унизително третиране или наказание. В чл. 57,ал.3 от Конституцията на Република България се съдържазабрана за временно ограничаване на някои права по време на война, военно или другоизвънредно положение, сред които е и забраната за жестоко, безчовечно и унижаващоотношение. Абсолютният характер на тази забрана произтича от липсата наоснования за изключения от тази забрана.

          С ратификация на измененията на Конвенцията относно Съда по правата на човека и обнародването им в ДВ бр.137/20.11.1998 г., Република България е признала и юрисдикцията на Европейския съд по правата на човека, създаден по силата на тази Конвенция. Тази юрисдикция съгласно чл.34, ал.1 от Конвенцията обхваща всички въпроси, засягащи тълкуването и прилагането на тази конвенция и на протоколите към нея, а решенията на този съд по силата на чл.46, ал.1 от същата са задължителни за изпълнение от присъединилите се държави. Конституционният съд свое решение № 2 / 18.02.1998г. по конституционно дело № 15 /1997г. излага, че „тълкуването на нормите на Конституцията в материята на правата на човека трябва да бъде съобразено в най-голяма степен с тълкуването на нормите на ЕКПЧ. Този принцип на конформнотълкуване съответства и на международно признатата от България задължителна юрисдикцияна Европейския съд по правата на човека по тълкуването и прилагането на ЕКПЧ.”

           На основание чл.32, пар. 1 от ЕКПЧОС, настоящият съд следва да съобрази практиката на Европейския съд по правата на човека по тълкуването и прилагането на приложимите към казуса по делото разпоредби на Конвенцията, и конкретно следните принципни положения :

          - Претендира се задържането на жалбоподателя при нечовешки и унизителни условия. Лошите материални условия в местата за лишаване от свобода, безспорноповдигат въпрос за нечовешко и унизително отнасяне и нарушение на забраната почл. 3 от ЕКПЧ.

          -В рeшението си от 26.10.2000 г. по делото Кudla v. Poland, жалба № 30210/96, Европейският съд по правата на човека постановява: „Държавата трябва да гарантира, че лицето се задържа в условия, които предполагат уважение към неговото човешко достойнство, че начинът и методът на изпълнение на мярката не го подлагат на страдания или изпитания, които надхвърлят по интензивност неизбежното равнище на страдание, присъщо на задържането, и че предвид практическите изисквания на задържането, неговите здраве и благополучие са гарантирани по подходящ начин чрез осигуряването на съответна медицинска грижа.” Следователно, създаването наусловия, които не накърняват човешкото достойнство не следва да се свързва сматериалните ресурси на държавата, тъй като не е предвидено основание за дерогацияна забраната по чл.3 ЕКПЧ.

           - По цитираното дело Съдът по правата на човека прави разграничение между понятията нечовешко и унизително отнасяне - §92, като определя следното:

            а)третирането е нечовешко, защото наред с другото, то е предумишелено, прилагано е с часове наред и е причинило действителна телесна повреда и или интензивнофизическо или психическо страдание;  

           б)третирането е унизително, защото причинява на жертвата чувство за страх, терзание и малоценност, които ги унизяват и опозоряват.

               -Понятието „минимална степен на суровост” по ЕКПЧ е основно изискване за въздействието: лошото третиране трябва да достигне „минимална степен на суровост, за да попадне в обхвата на чл.3. Оценката на този минимум е по своята природаотносителна; тя зависи от всички обстоятелства по делото, в това число и отпродължителността на третирането, неговите физически и психически последствия ив някои случаи от пола, здравословното състояние на жертвата и пр.” както епостановил по делото Ireland v.The United Kindom - §162.

       - В решението си от 26.07.2007 г. по делото А.Г. срещу България – пар. 54 – 55, Европейският съд по правата на човека приема, че причинените страдание и оскърбление трябва да надхвърлят този неизбежен елемент на страдание или оскърбление, свързан с дадена форма на законово предвидено отношение или наказание, но задържането само по себе си не повдига въпрос по чл.3 от Конвенцията. Държавата трябва да осигури лицето да бъде задържано в условия, които са съвместими със зачитането на човешкото му достойнство, и начинът и методът на изпълнението на мярката да не го поставят в затруднение или страдание, чиято сила надвишава неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането ….неговото здраве и добро състояние следва да са защитени по подходящ начин.

          -Европейският съд по правата на човека е установил обективни критерии, по които преценява относимостта към чл.3 ЕКПЧ на условията на задържане на лицата. Такива са: размера на помещението за задържане и средната площ, с която разполага едно лице; броя на другите обитатели; общата продължителност на задържането; престоя в помещението за задържане; начина на удовлетворяване на естествените нужди; хигиената; климатичните условия; възможността за прекарване на част от времето на открито; възможността за свиждания с близки и други контакти с външния свят; достъпа до естествена светлина; вентилацията и шума в помещенията за задържане; храната; физически и психически ефекти върху задържания, пола, възрастта и здравословното му състояние. Изследването на конкретните условия по посоченитепоказатели има за цел да установи въздействието на същите върху личността назадържаното лице.

            При приложение на принципите и критериите, изведени от практиката на Европейския съд към фактите по делото, съдът намира следното:

           Съдът изцяло кредитира свидетелските показания, като безпротиворечиви и съответстващи на останалите доказателства по делото – заключението на вещото лице по техническата експертиза. Въз основа на свидетелските показания, при сравнителен анализ на същите със заключението на вещото лице по техническата експертиза, съдът приема за установено следното за условията в килията, в които ищецът е пребивавал:  в килията не е имало санитарен възел, а арестуваните лица не винаги при поискване са извеждани до тоалетна, а „тоалетът се е извършвал в килията”; разрешавано е къпане веднъж в седмицата по график;  не е имало вентилация, в това число и пряк достъп на свеж въздух, не е имало и течаща вода.  Доказаха се твърденията, че ищецът е превивал през преобладаващата част от времето -  в килия с още 2 лице при обема на килията –  4,97 кв. м., като свободното пространство е било с площ от 1,76 кв.м.; осветлението е било от една лампа, която не е позволявавала дори вестници да се четат;  не се доказа ищецът да е извеждан ежедневно на открито, през останалото време е пребивавал само в килията, без никакви други смислени занимания и контакти.

            Европейския съд по правата на човека в множество свои решения и срещу България /напр. по делото Й. с/у България – Решение от 02.02.2006 г., делото Шахънов с/У България – решение от 10.01.2012 г. и др./, в периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание е разглеждан конкретно въпросът за липсата на постоянен достъп до санитарни възли и удовлетворението или физиологичните нужди на задържаните лица вътре в затворническите помещения или следствените арести, като част от общите условия в затворите и местата за задържане в България; липсата на дневна светлина и течаща вода. Тези “неудобства” следва да бъдат преценявани и с оглед продължителността им. В решението Й. с/у България по което казуса е сходен с настоящият, ЕСПЧ намира, че е налице “нечовешко” отнасяне поради това, че наред с другото, то е преднамерено, прилагано в продължение на часове наред и е причинило или телесни увреждания, или силно физическо или умствено страдание. Оценил е отнасянето като “унизително”, защото е било такова, че да възбуди у жерствите чувство на страх, тревога и малоценност, годни да ги унизят и обидят. Страданието и унижението, за които става дума, следва да достигнат отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третирание, или наказание. Мерките за лишаване от свобода могат често да съдържат такъв елемент. Но не може да се каже, че само по себе си задържането под стража повдига въпроси по чл.3. Независимо от това, държавата трябва да осигури на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с уважението към човешкото достойнство, че начина и метода на изпълнение на мярката не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава неизбежното ниво на страдание, свързано със задържането и че като се имат предвид практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние са адекватно осигурени.

             При сравнение на условията, при които е бил задържан Й., с тези по делото, съдът констатира, че действително са сходни, дори ищецът е пребивавал в килии с по-малка площ.  Европейският съд е констатирал нарушение по чл. 3 от ЕКПЧ, за това, че Й. е прекарал повече от шест месеца в килия с площ от двадесет квадратни метра обитавана от двама до четирима задържани в различни периоди от време, материалните и санитарни условия, изглежда са били много незадоволителни, не са били осигурени легла и задържаните е трябвало да спят на циментовия под, който покривали с мръсни одеяла, през зимата температурата в килията била 10 - 12 градуса по Ц и вентилацията била много слаба; не били осигурени занимания на открито, или извън килията, освен двете кратки дневни посещения на тоалетната, или случаите на извеждане за разпит, или до съда, Й. е трябвало да прекарва практически цялото си време в килията, която нямала прозорец и била осветена от единствена електрическа крушка. Направен извод, че „фактът, че жалбоподателят е бил ограничен в килията сипрактически по двадесет и четири часа на ден за повече от шест месеца, без достъп доестествена светлина и без възможност за физическа, или друга извън килийна дейност,трябва да му е причинил сериозно страдание. Съдът намир, че при липсата на наложителни съображения за сигурност, няма оправдание за подлагането нажалбоподателя на такива ограничения.” Този извод настоящият състав на съда намираза относим изцяло и към ищеца по делото.

        Също така сходно е и положението с правенето на „тоалета” в килията, което се установи по делото. По делото Й., от факта, че „подлагането на задържания на срама от облекчаването в кофа в присъствието на съкилийниците му и от присъствието му докато тази кофа се ползува от тях, не може да се оцени като необходимо, освен в специални обстоятелства, при които позволението да се посети тоалетната би представлявало конкретни и сериозни рискове за сигурността”. Такива рискове спрямоищеца не се констатирани по делото.

        В разглежданото решение се подчертава, че „много от очертаните по-горе недостатъци са могли да бъдат отстранени дори и без значителни финансови средства. Във всички случаи, липсата насредства не може по принцип да оправдае условия на задържане, които са толковалоши, че да достигнат прага на суровост, забранен от чл. 3 ЕКПЧ.”.

         В заключение Европейският съд по делото Й. е направил извод, „като взема предвид общия ефект от неоправдано строгия режим, на който е бил подложен жалбоподателят и материалните условия, при които е бил задържан”.. „че дистресът и затрудненията, които е изтърпял, превишават неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането и че болката, причинена в резултат от това, надвишава прага на суровост” по чл. 3 ЕКПЧ  е налице следователно нарушение на тази разпоредба. Този извод еотносим и към ищеца, предвид сходството в условията в ареста.

        Извън изложеното по-горе относно условията в които е пребивавал ищеца в ареста, по-основното в настоящият казус е неговото здравословно състояние и как рефлектират тези условия в следствения арест и отношението на служителите към неговото психическо състояние.

        Безспорно установено е, че М.П. е инвалид, към датата на задържане със 100% инвалидност, с чужда помощ. Същият е с основно заболяване захарен диабет с много усложнения – захарен диабет тип І интензифицирана инсулинова терапия, задоволителен контрол ДПНП. ДРП. Диабетна нефропатия, диабетна периферна макроангиопатия, ампутация на дясна подбедреница на ниво горна трета. Реампутация на дясна подбедреница м.VІІ.12 г. Ампутация на лява подбедрееница на ниво средна трета. Безспорно е, че същият е на инсулин, който следва да се взема по определено време и в определени дози. От разпита на свидетеля Р. се установява, че поне един път е имало проблем при определяне на дозата между оспорващия и медицинското лице в ареста. И това е довело до повикването на Бърза помощ. Сочи се в ИМ, че от служителите на ареста не винаги своевременно е носен инсулина, за да бъде поставен. Както и вещото лице – ендокринолог посочи, инсулина следва да се поставя винаги и във връзка с времето за храна. Безспорно се установи от представеното от РС „ИН“ Добрич меню, че П. не е бил на специална диета. Независимо, че вещото лице отговаря, че такава не е необходима, просто храната следва да е здравословна, то всеки ден сервирането на баница за закуска, определено е в разрез със състоянието на оспорващия и по никакъв начин не може да се приеме, че е здравословна.

          Най-фрапиращото в случая обаче, е посещението на тоалетната и банята. Както се установи и от разпита на свидетелите, П. е следвало след премахване на протезите да се къпе и да върви по пода на банята и тоалетната по ръце. В какво състоя е била  банята и тоалетната само може да се гадае…

          В дело „Шалявски и други срещу България“ с постановено решение от ЕСПЧ на 15.06.2017 г. ,  се касае за задържане на Шалявски, който е страдал от мускулна дистрофия и може да си движи само главата и ръцете. Поради това и същият е имал асистент. На 7 април 2011 г. в около 11 часа сутринта, докато пътува в колата си, управлявана от неговия асистент, е спрян от полицейски служители и му е наредено да ги последва в полицейското управление. При пристигането, неговият асистент е задържан.  Колата остава на паркинга и Шалявски остава в нея. Неспособен да се движи, той стои в тази позиция в продължение на няколко часа, охраняван от двама полицаи. Около 15 часа неговият асистент е изведен под стража, за да го премести в друга кола, тъй като първата трябва да бъде задържана като физическо доказателство.

          ЕСПЧ приема, че в настоящия случай обстоятелството, което е от първостепенно значение, е тежкото физическо увреждане на първия жалбоподател. Това изисква властите да положат особени грижи, когато подхождат към задържането му в хода на разследването срещу него. И  като взима предвид конкретните обстоятелства по делото Съдът счита, че разглежданото отношение причинява на първия жалбоподател страдание с достатъчен интензитет, за да го квалифицира като унизително отношение по смисъла на чл. 3 от Конвенцията (вж., mutatis mutandis, Wiktorko v. Poland, № 14612/02, § 55, 31 март 2009 г.).  Следователно е налице нарушение на тази разпоредба, като е присъдено обезщетение в размер на 3 000 лева.

          Така установените неблагоприятни условия на пребиваване на ищеца в ареста в град Добрич в своята съвкупност са безспорно унизителни за всяко човешко същество и несъответни на рестрикциите, свързани с изтърпявания ограничителен режим, като в този смисъл и е цитираната тук практика на ЕСПЧ по дела за нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Ето защо и като отчита кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставян и е пребивавал П. в ареста през заявения период, съдът приема, че те действително са причинили у него негативни преживявания, физически и емоционален дискомфорт, които надвишава  неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение "задържане под стража". Още повече, че от изготвената съдебно-психиатрична експертиза безспорно се установява, че задържането на ищеца в ареста в гр. Добрич е довело до влошено психическо състояние, изразяващо се в Разстройство в адаптацията, смесена тревожно-депресивна реакция, т.е. е налице доказано увреждане на психическото състояние на М.П.. Съобразно практиката на ЕСПЧ и установените от него принципи и стандарти, следва да се приеме, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията, което дава основание да се изведе и предположението, че на лицето са нанесени неимуществени вреди, които се явяват следствие на незаконосъобразните бездействия на администрацията на ареста, респективно на държавата, доколкото именно Държавата, като страна по ЕКПЧ има задължението да спазва разпоредбите на Конвенцията, след като ги е възприела и го е направила част от вътрешното си право. В пилотното решение от 27.01.2015 г. по делото Н. и др. против България ЕСПЧ дори приема, че "съгласно практиката на Съда, всяко отношение, което не отговаря на изискванията на чл. 3 от Конвенцията, трябва да се счита за причиняващо неимуществени вреди на пострадалото лице". Доказаните в настоящото производство като съвкупност наведени от ищеца условия на средата, при които той е задържан, водят до извод, че през този период за него са възникнали трудности, надвишаващи неизбежната степен на страдание, присъща на задържането под стража и тези страдания са над нивото на суровост по чл. 3 от Конвенцията, съобразно стандартите установени от ЕСПЧ.

          Ето защо в конкретния случай, от събраните в хода на съдебното производство доказателства, следва да се направи извод, че за посочения в исковата молба период от време М.П. е бил поставен в положение да търпи негативни и унизителни изживявания, които могат да се квалифицират като унижаване на човешкото достойство и изтезание по смисъла на чл.3 от ЕКПЧОС. При това положение настоящият състав приема, че исковата претенция е доказана по основание, независимо от факта, че в ЗИНЗС са установени отлагателни срокове за влизане в сила на някои от разпоредбите му. Искът по чл.1, ал.1 от ЗОВОД е принципно ефективно правно средсто за защита срещу лоши условия на задържане и стимул към администрацията да взема по-ефективни и бързи мерки с цел достигане на европейските стандарти.

           Длъжностните лица от следствения арест по време на исковия период извършват правно регламентирана дейност, уредена в ЗИНЗС, като при осъществяването й са длъжни да спазват изискванията на този закон. Съгласно чл.3, ал.1 осъдените, както и задържаните под стража лица, не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение, вкл. да бъдат поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност … унизително отношение, което уронва човешкото им достойнство, принуждава ги да вършат или да приемат действия против волята си, пораждащи чувство на страх, незачитаност или малоценност. Този текст отразява принципно положение, свързано с принципа на законност и правов ред в Република България, и като всеки принцип е установен с норма, която има материално-правен характер и нарушнието й дава отражение в личната или имуществена сфера на гражданите.

 В случая отговорността на държавата следва да бъде ангажирана, поради незаконосъбразното бездействие на длъжностните лица на затворническата администрация за незспазване на изискванията на чл.3 от ЗИНЗС, което бездействие е рефлектирало върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл.3 от ЕКПЧОС.

 Ищецът претендира сумата 15 000 лева като обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Според практиката на ЕСПЧ, при претендиране на обезщетението за репариране на неимуществените вреди съдът следва да съобрази размера на обезщетението, като отчита характера на деянието, извършено от служителите на администрацията на ареста, характера на увреждането, както и естеството и степента на претърпените морални страдания, и периода на престой на ищеца в ареста, т.е. интензитета и продължителността на действие на нечовешките или унизителни условия върху засегнатото лице. Така в § 299 от пилотното решение от 27.01.2015 г. на ЕСПЧ по делото Н. и другите ЕСПЧ сочи, че "размерът на времето, изтърпяно от съответното лице в тези условия, е най-важният фактор за оценка на претърпените вреди".

          На основание чл.4, ал.1 от ЗОДОВ, Държавата дължи обезщетение за всички неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Съдът следва да определи размерът на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, на основание чл.52 от Закона за задълженията и договорите, приложим във вр. с пар.1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ, но при съобразяване на посоченото правило на чл.4 от същия закон - за пълно обезщетяване на всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането.

          Съдът счита, че ищецът е претърпял неимуществени вреди в резултат от процесното бездействие на администрацията на ГДИН. Съдът отдава значение и на особеностите на характера на ищец – най-вече здравословното му състояние и психическата му нагласа,  стресът който е изпитал и   е получил, вследствие на това бездействие по време на изпълнение на мярката за неотклонение „задържане под стража” спрямо него.

          Безспорно е, че П. предстоява реално 7 дни в ареста, тъй като през другите 7 дни е бил настанен за болнично лечение /но той е бил настанен в болнично заведение, именно поради действията и бездействията на администрацията/ и като отчита спецификата на неговия случай, настоящият съдебен състав намира, че на ищеца за целия претендиран период от 14 дни се следва обезщетение в размер на 1 400 лева, като в останалата част до пълно предявения размер от 15 000 лева искът следва да бъде отхвърлен.

           Няма спор в правната теория, че обезщетенията за неимуществени вреди се присъждат за конкретно претърпени физически и психически болки, страдания и неудобства, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. По силата на чл.52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието “справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица контретни, обективно съществуващи обстоятелства, имащи значение за правилното определяне на основанието за присъждане на обезщетението, както и неговия размер.

         По аргумент от всичко изложено и преценена по справедливост, съдът намира исковата претенция за претърпени неумиществени вреди за основателна само до размера на 1 400 лева, както и за законната лихва върху тази сума, считано от 03.08.2017 г. до окончателното и изплащане и за неоснователна в останалата част до 15 000 лева.

        При частично уважен иск не следва да се присъждат разноски на ответника, съобразно нормата на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, която е специална спрямо чл.78, ал.3 от ГПК. Освен това ответникът, следва да бъде осъден да заплати разноските за производството, които в случая представляват депозити за вещи лица в общ размер на 518 лева, платени от бюджета на съда, т.к. ищецът бе освободен от съда от заплащане на ДТ и разноски за производството.

           Водим от гореизложеното, Административен съд гр. Добрич, VІ състав,

 

            Р Е Ш И:

 

            ОСЪЖДА Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” към Министерство на правосъдието гр. София да заплати на М. Г. П. ЕГН ********** *** сумата от 1 400 /Хиляда и четиристотин/ лева, представляващи обезщетение за понесени неимуществени вреди в периода 16.09.2015 г. до 30.09.2015 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 03.08.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.

          ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска по чл.1, ал. от ЗОДВ на М. Г. П. срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София в останалата му част до пълния претендиран размер от 15 000 лева.

           ОСЪЖДА Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” към Министерство на правосъдието гр. София да заплати на Административен съд Добрич, в полза на бюджета на съда, сумата от 518 /петстотин и осемнадесет/ лева, представляваща възнаграждение за вещи лица.

            РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховен административен съд.

 

                                                    АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: