Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ……./ 21.03.2017г., град Добрич

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

ДОБРИЧКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в публично съдебно заседание на седми март две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  КРАСИМИРА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: СИЛВИЯ САНДЕВА

                      ТЕОДОРА МИЛЕВА

 

при участието на секретаря И.Д. и прокурора при Окръжна прокуратура - Добрич  ВИОЛЕТА ВЕЛИКОВА разгледа докладваното от съдия С.Сандева к.адм.д. № 63 по описа на съда за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК и е образувано по подадена чрез пълномощник касационна жалба от С.Д.Н. с ЕГН ********** *** срещу решение № 540/02.12.2016г. по нахд № 910/2016г. по описа на РС – Добрич, с което е потвърдено НП № 194289 от 19.05.2016г., издадено от директора на офис Добрич при ТД на НАП Варна, с което на касатора за нарушение по чл.50, ал.1, т.5 от ЗДДФЛ и на основание чл.80а, ал.1 от ЗДДФЛ е наложено административно наказание глоба в размер на 5730  лева. В жалбата се излагат доводи, че решението на съда е постановено в противоречие с данните по делото и материалния закон, като се иска то да бъде отменено и постановено друго по същество, с което да се отмени наказателното постановление. На първо място се твърди, че неправилно районният съд е приел, че жалбоподателят е осъществил състава на вмененото му административно нарушение, тъй като по делото липсват доказателства, че той е получил сумите по сключените между него и Д. Н. С. договори за заем. Сочи се, че договорът за заем е реален договор и за да породи своите правни последици, сумата следва да бъде предадена на заемателя. Твърди се, че по делото са налице доказателства за внасяне на суми по сметките на ЕТ “Стан – С.Д.Н.”, но не и на физическото лице С.Д.Н.. Излагат се доводи, че имуществото на физическото лице – собственик на ЕТ не е еднозначно с имуществото на регистрирания от него едноличен търговец, поради което неправилно районният съд е приел за ирелевантно обстоятелството, че сумите са постъпили по сметка на ЕТ. На второ място се счита, че в обстоятелствената част на АУАН и НП са описани две административни нарушения, но въпреки това и в двата акта е посочено, че задълженото лице е извършило едно нарушение и е наложено едно наказание, с което е нарушен чл.18 от ЗАНН. Сочи се, че това нарушение, съпоставено с другото нарушение, свързано с погрешната правна квалификация на деянието по чл.50, ал.1, т.1 от ЗДДФЛ вместо чл.50, ал.1, т.5 от ЗДДФЛ, водят до еднозначен извод за нарушение на процесуалните права на наказаното лице, поради което неправилно и незаконосъобразно районният съд е потвърдил НП.                   

            Ответникът по касационната жалба, чрез процесуалния си представител, оспорва основателността й и моли решението на ДРС да бъде оставено в сила. 

            Участващият по делото прокурор дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението на ДРС е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставена в сила.

            Добричкият административен съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, в рамките на наведените от касатора касационни основания, намира за установено следното:

           Касационната жалба е подадена в срока по чл.63, ал.1 от ЗАНН, от легитимирана страна с правен интерес от обжалване на решението, като неизгодно за нея и е процесуално допустима, а разгледана по същество, е неоснователна.

            С обжалваното решение Добричкият районен съд е потвърдил наказателно постановление № 194289/19.05.2016г., издадено от директора на офис Добрич при ТД на НАП Варна, с което на С.Д.Н. *** е наложено административно наказание глоба в размер на 5730 лева за това, че не е изпълнил задължението си да декларира вярно информацията по чл.50, ал.1, т.5 от ЗДДФЛ, като посочи в част ІІІ към Приложение 11 от подадената ГДД по чл.50 от ЗДДФЛ за 2014г. с вх.№ 0800И0080957/07.04.2015г. непогасените към края на данъчната година остатъци от получените през същата и през предходните пет данъчни години парични заеми, чийто размер надхвърля общо 40 000 лева, а именно 57 300 лева, което съставлява нарушение на чл.50, ал.1, т.5 от ЗДДФЛ, във вр. чл.80а, ал.1 от ЗДДФЛ. В решението са изложени мотиви, че от приложените по делото договори за заем, РКО и банкови извлечения, както и от показанията на актосъставителя се установява по безспорен и категоричен начин, че въз основа на 8 бр. договори за заем за периода от м.април до м. септември 2013г. жалбоподателят е получил парични заеми от баща си Д. Н. С. в общ размер на 79 300 лева, чиито непогасени остатъци в края на данъчната 2014г. възлизат на 57 300 лева, поради което е бил длъжен да ги декларира в ГДД по чл.50 от ЗДДФЛ за 2014г. и като не е сторил това, е осъществил състава на нарушение по чл.50, ал.1, т.5 от ЗДДФЛ, за което правилно е бил санкциониран по реда на чл.80а, ал.1 от ЗДДФЛ. Съдът е отхвърлил възражението на защитата, че заемите са предоставени на ЕТ “Стан – С.Д.Н.” с мотива, че заемите са предоставени на физическото лице, като постъпването на сумите по сметките на ЕТ не подменя страните по договорите. От друга страна е приел, че погрешното изписване в НП, че е нарушена нормата на чл.50, ал.1, т.1 от ЗДДФЛ, а не на чл.50, ал.1, т.5 от ЗДДФЛ не е такова съществено нарушение, което да нарушава правото на защита на нарушителя, тъй като в обстоятелствената част на НП в достатъчна степен пълно, точно и ясно са посочени мотивите, обстоятелствата и доказателствата, въз основа на които е наложена административната санкция, още повече, че съгласно чл.334, ал.3 от НПК, във вр. чл.84 от ЗАНН в правомощията на въззивната инстанция е да преквалифицира деянието при условията и по реда на чл.337, ал.1, т.2 от НПК. На последно място е счел, че процесното нарушение не може да бъде квалифицирано като маловажно по смисъла на чл.28 от ЗАНН, в резултат на което е стигнал до крайния правен извод, че не са налице основания за отмяна на НП и го е потвърдил.          

            Така постановеното решение е правилно. Съдът е изпълнил задължението си за изясняване на обективната истина, след като е събрал всички допустими, относими и необходими доказателства и ги е анализирал внимателно и задълбочено в тяхната логическа взаимовръзка и последователност. Въз основа на установената от тях фактическа обстановка районният съд е стигнал до правилни и обосновани правни изводи, които съответстват на данните по делото и материалния закон. Обстоятелството, че изводите на съда при преценката на фактите по делото не съвпадат с преценката на касатора не е основание да се приеме, че е налице неправилност или необоснованост на решението.           

            Неоснователно е възражението в касационната жалба, че липсват доказателства, че касаторът е получил въпросните заеми от баща си през 2013г., тъй като всички документи по делото касаят постъпления по сметките на ЕТ. Както сам касаторът е отбелязал в касационната си жалба, с регистрацията на физическото лице като едноличен търговец не възниква нов правен субект, а се разширява неговата правосубектност, поради което не са налице две отделни имущества и постъпленията по сметките на ЕТ са именно от договорите за заем с физическото лице. Неоснователно е препращането на касатора към ТР № 2 от 2001г. на ОСГК на ВКС и чл.27 от ЗДДФЛ, защото те касаят специфични хипотези, свързани с отграничаване на имуществото на съпруга търговец от съпружеската имуществена общност, което е различно от настоящата хипотеза, в която имуществото на физическото лице не е обособено от това на регистрирания от него ЕТ. Освен това никъде в административнонаказателното производство, както и в жалбата си до районния съд Н. не е оспорил, че е получил реално заемните средства от баща си Д. С.. Дори напротив, в обясненията си пред проверяващите органи от 05.01.2016г. и 14.03.2016г. жалбоподателят сам е признал, че процесните суми са внесени в имуществото на ЕТ от физическото лице С.Н., което пък ги е получило като заеми от Д. С. Н.. Освен това от обясненията от 14.03.2016г. е видно, че паричните средства са отразени в счетоводството на ЕТ в сметка 499/1 с изричната отметка “С. от Д.”, което е още едно доказателство, че заемите са реално получени от физическото лице. По-късно във въззивната си жалба Н. пак е посочил, че заемите са му предоставени в качеството му на ЕТ, поради което ги е декларирал таблица 3 към част осма от ГДД. Едва в производството пред районния съд жалбоподателят е променил становището си с твърдението, че липсват доказателства за реалното получаване на заемите от физическото лице, което е явен израз на защитна позиция в процеса, целяща оневиняването му. Вярно е становището на касатора, че обвинението не може да се основава само на самопризнанията на нарушителя, но в случая те не са единствени, защото се подкрепят от събраните по делото писмени доказателства, сред които и разходни касови ордери за частично връщане на заеми на физическото лице Д. С. Н..

Не се споделя доводът в касационната жалба, че в АУАН и НП са описани две нарушения, а е наложено наказание само за едно от тях, с което е нарушен чл.18 от ЗАНН. В случая не става дума за описание на две нарушения, а за хронологично проследяване на фактическите обстоятелства, при които е извършено вмененото на жалбоподателя административно нарушение, дотолкова, доколкото невярното деклариране на непогасените заемни задължения в ГДД за 2014г. е следствие от неправилното отразяване на данните за получените заеми в ГДД за 2013г. Т.е. касае се за елемент от фактическата обстановка, целящ да разкрие механизма и причините за допускане на нарушението, без да поражда съмнения относно действителната воля на наказващия орган, който е вменил едно единствено нарушение на жалбоподателя във връзка с подадената ГДД за 2014г. Именно това е позволило на съда да определи и точната правна квалификация на деянието по чл.50, ал.1, т.5 от ЗДДФЛ, като правилно в мотивите към решението е посочено, че погрешното изписване на нормата на чл.50, ал.1, т.1 от ЗДДФЛ не нарушава правото на защита на жалбоподателя, тъй като от текстовото описание на нарушението става ясно в достатъчна степен за какво точно е ангажирана административнонаказателната му отговорност, още повече, че самата санкционна норма на чл.80а, ал.1 от ЗДДФЛ, въз основа на която е наказано физическото лице, препраща към разпоредбата на чл.50, ал.1, т.5 от ЗДДФЛ, която единствена третира случаите на деклариране на предоставени/получени парични заеми, в т.ч. и непогасените остатъци от получени парични заеми по б.“г“ от същата разпоредба. Освен това малко по – нагоре в текста на НП, а и в АУАН е цитирана правилната материалноправна норма, което показва още веднъж, че се касае за явна фактическа грешка при изписване на цифровата квалификация на нарушението, което не опорочава правните изводи на наказващия орган и не води до незаконосъобразност на обжалваното НП.                   

С оглед на изложеното касационната инстанция счита, че обжалваното решение е постановено при липса на допуснати съществени процесуални нарушения и правилно приложение на материалния закон, поради което следва да бъде оставено в сила при условията на чл.221, ал.2 от АПК.

         Водим от горното, Административният съд  

                                   

Р   Е   Ш   И  :

 

         ОСТАВЯ В СИЛА решение № 540 от 02.12.2016г., постановено по нахд № 910/2016г. по описа на РС - Добрич.

         РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

 

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

 

                                                                                           2.